Пепел ми на устата, ако някой ден кажа добра дума за „доброто старо време“. В подкрепа на тази моя позиция дори ще цитирам думите, макар и по памет, на един полски свещеник:  „Ако някой говори добро за отминалия социализъм , трябва веднага да иде да се изповяда, защото това е смъртен грях“ .  Но за какво  изобщо е това изявление? За да не бъда погрешно разбран в по-долните редове, и всичко, което съм казал, да се приеме, че е преосмислено именно от тази моя гледна точка. Вчера,  23.06.2010 г. ,бях емоционално  разтърсен от две събития. На пръв поглед нямащи нищо общо помежду си, но в съчетание те създадоха у мен една необяснима тревожност.   Първото бе едно видео в „Youtube“ : „Тhe big four. Live in Sofia.“ Става дума за последната песен на големият концерт на големите четири :  METALLICA, SLAYER, MEGADETH и ANTHRAX. Песен,  изпята съвместно от всичките участници, в това число и публиката.  Без да съм от крайните фенове на тези групи, нямаше как да не настръхна, когато Джеймс Хетфийлд  каза : „Ние бяхме заедно през последните 30 години и пак сме тук заради вас.“ Именно за един период от тези „последните 30 години“ ми е думата, но по-късно ще стигнем и до него . Сега за второто събитие. Кратката ми  забежка из „Facebook“  ме отведе до един приятелски постинг : „В България  горят книги“ . Нямаше как да остана незаинтересован и прегледах статията. Стана ми освен любопитно, и загрижено докъде стига истината в това писание. Прехвърлих се и на други свързани линкове, разгледах алтернативния линк на Библиотеката и дори се присъединих към една от групите във „Facebook“.   Смятам, че е ненужно да описвам ситуацията в детайли, тъй като четящият тези редове едва ли е попаднал случайно на тях, но тъй като пътищата в интернет са неведоми, ще обясня  накратко:  група от специализирана полиция изземва, конфискува, или с една дума унищожава сървъра на една електронна библиотека „Читанка“ (не магазин, не архив , не торент сървър , а библиотека). Няма да анализирам естеството на тази акция — поръчкова или популистка, ползата и вредата от нея, интелектуалното ниво и гражданската позиция на министъра на културата ( за другия министър е ясно), както и отзивите или реакцията на обществеността, просто ще я изложа като факт. Настроението, с което останах, гледайки клипа от концерта, и особено след като го показах на по-големия си син, би могло да се нарече приповдигнато и бодро. И въпреки че  METALLICA отдавна са нагазили с единия крак в халтурата (извинете, но наистина смятам рок музиката за част от човешкото културно наследство), приех думите на Хетфийлд като произнесени от човек, твърдо стъпил, със здравият си крак, на земята. Помня добре времената преди 89-а, когато слушането на подобна музика, ако не те вкарваше в затвора, то поне открехваше вратата на полицейската преизподня.  Хората, които слушаха подобни „проводници на упадъчната западна пропаганда“, и особено тези, които афишираха това, предимно с външния си вид, бяха малко, и по-важното — всички се познавахме или поне разпознавахме. Колкото и инфантилен да е бил нашият бунт, той бе много по-категоричен от този на университетските примадони и партийните дисиденти, защото беше всекидневен. Някой може и да се присмее на това твърдение, но за мен това е истина. Не ме питайте с какво огорчение съм наблюдавал всичките онези прилежни и благовъзпитани граждани на НРБ, които до вчера бяха готови да те заплюят на улицата заради тесните ти дънки и неприличната ти прическа, а няколко дни след 10 ноември пълнеха площадите и се деряха до припадък „Свобода и демокрация“, без изобщо да имат и понятие от смисъла на това, което скандират. Подобна мъка преживях на концерта на METALLICA през 2008-а, когато целият стадион бе запълнен от селяндури, току-що изключили радио „Сигнал +“ в колата си. По едно време на концерта не издържах и се обърнах с гръб към публиката зад мен, и разплакан изкрещях : „Къде бяхте преди години, бе копелета“. Някакъв червендалест  здравеняк ме потупа по рамото и със захилената си мутра започна да ме успокоява : „Споко бе братле . Ето сички са на купона. Давай да е весело“,  И тогава го разбрах — тъпанарите бяха получили свободата наготово. Без да се борят, без да я изстрадат, без дори и да помислят за нея. Бяха я получили даром и даром биха я предали. Но да се върнем отново към темата с библиотека „Читанка“ и да потърсим връзката с по-горните злословия.  Отново ще прескоча назад в „соца“. Спомням си навремето как разговорът, в който споменаването на  някоя книга, случайно промъкнала се между цензурата или пък останала неунищожена, се издигаше до едно ниво, близко до това на съзаклятничество. Пак си спомням, че най –сигурният знак, че някой проявява ако не уважение, то поне  доверие към теб, бе да ти даде или препоръча една от  онези книги.  И още, когато се срещахме по купоните,  нямаше кой знае какво значение с какво се обличаш като станеш сутрин, а по скоро с какво, за четене, си лягаш. Спомням си и усещането, че не си сам, когато вечер самотно се прибираш по опразнените от гледащите сериала лумпени софийски улици, знаейки че някъде някой чете онова, което вчера ти си прочел. Спомням си, за съжаление само си спомням. Това беше тогава. После, след 10-и, навсякъде по сергиите извадиха наново издадените апокрифи,  както и забранените книги. И всички станаха четящи. Може би на повечето телета първата им книга бе „Децата на Арбат“, а последната — „Хрониките“ на Стефан Цанев, защото така е модерно. Купуваха ги със същата дисциплинираност и настървение, с каквото на времето си уреждаха „Богат беден“ и „Птиците умират сами“,  и пак без да ги отгръщат дори, ги поставяха в секцията зад стъклената витрина, досами „Тихия Дон“ и „Майка“.  Но да вървят по дяволите  тъпанарите. Не искам да говоря за тях. Някои от тях дори не знаят какво е читанка, камо ли пък библиотека. Искам само да обясня защо, мамка му, се чувствам доволен от факта, че отново има пречка за свободния читател , тоест за читателя, който търси свободата , или за свободата да има читатели. И когато афиширам тази моя радост от факта, че се опитват да  забранят една обикновена библиотека , аз не подкрепям действията на няколкото „високо образовани служители“ от наказателният  отряд, както и не искам да проповядвам бездействие или пасивност към дейността на репресивните органи. Напротив, искам да окуража и вдъхна оптимизъм на  всеки, който приема книгата като от един от най-силните проводници на свободата, най-вече със свойството ѝ да е носител на инакомислие. Щастлив съм от факта, че отново нещо събра и читатели, и автори, като провокира тяхната гневност, този път не с ниската цена на писателския труд, а с правото му да съществува в едно общество, задъхано от проблемите на битието. Искам да завърша тази моя тирада отново с цитат: „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен.“ Така че братлета дерзайте, скоро  може и да се видим някъде около Попа, за да разменим по някоя книга, и с удоволствие пак ще го направя, защото ще знам, че я подавам на човек.   Б.а. С примера, който съм дал с книгите на А. Рибаков, Ст. Цанев, Ъ. Шоу, К. Маккълоу, М. Шолохов и М. Горки,  не искам да засегна по никакъв начин достойнството на техните творби. Ако искате мнението ми за тъпа книга, ето — „Мисия Лондон“.

Мисля, че този силен текст трябва да бъде прочетен от много хора!
Нямам регистрация тук, а и не искам да се регистрирам.
Казвам се Ина Панайотова.
Поздрав за позицията!

Така че братлета , скоро може и да се видим i vseki ot nas da bude edna kniga,i da ja znae naizust i da ja predava kato zavet na detsata si.
Murphey

щъркелот не беше гладен, да го перефразирам свободата санчо е като салама, не че се получи нещо смислено, но относителната свобода няма кой да ти я даде няма кой и да вземе, нито преди нито сега е имало общество, просто хората са гладни и понеже не познават вкуса на пастите ядат хляб наш насъщний или салам (за да звучи сексистко ), но това е свободата и вкусовите качества на народонаселението по тез ширини. Така, че всичко зависи от теб, дали ще си ОК, Металика не слушам бях закърмен с по сериозни групи добре, че не знаеха за тях Феномена да речем, определно няма да направявят концерт в БГ това сигурно, скачах виках по площади, свалях конституция, правителство, но тогава не мислех за алтернативата, която и досега не се появи останаха ми някоя книга, някой и друг свестен приятел и начина на мислене това бе формирано и смятам не е малко, остават ми към 30 годинки живот държавата е ясна музика също бъдещето хихи и то, отивам да сготвя :)

Много точно си улучил нещата който се случваха края на 1980-те. Дисидентите искаха да реформират Партията и социализъм-а, а ние с поведението си напълно го отричахме.
Относно случая с Читанка ще кажа само, че това беше една велика реклама и отвори очите на много хора към книгите достъпни онлайн.